Също по темата за бъдещето и енергията. Преди няколко дни си купих новата книга на Thomas L. Friedman, колумнист от The New York Times, която се казва Hot, Flat and Crowded. В нея също става дума за зелена революция и как тя би могла да бъде евентуалният единствен шанс за възраждане на Америка. 

Вдига се все повече шум относно тези проблеми и ако демократите поемат управлението в САЩ, мисля че в следващите няколко години може да станем свидетели на световни революционни промени, свързани с източниците ни на енергия, което съответно може да подобри нашите шансове, както и тези на планетата, за оцеляване.

Незнам какво ще стане, но мен тези неща много ме притесняват и не ми дават мира всеки ден…

Надписът Antique Laptop си беше там, когато я купих .

А ето и моите любимци за този месец:

                                           *

                                           *

Bears: “[a] subculture of gay men known as bears, who embrace natural body hair“ - The New York Times.

                 Califonia: Name Change on Ballot – The effort to rename a sewage treatment plant in honor – sort of – of President Bush will be put to San Francisco voters in November. The measure’s supporters comfortably exceeded the minimum number of signatures – 7, 168 – required  for inclusion on the ballot. If the measure passes, the Oceanside  Water Pollution  Control plant will become the George W. Bush sewage plant.

С няколко думи, колкото и да ме забавлява гореспоменатата история, за мен по всичко личи, че Джордж Дабаую. Буш ще остане в историята на човечеството като президента, който заслужи единствено да кръстят мръсен канал на негово име.

Реших да си поговоря с него и да го попитам някои неща. Разбира се, първият ми въпрос беше какво го е накарало да вземе такова решение. Миналата година Раян замина да учи моден дизайн в Чикаго. След една година и други около двайсет хиляди долара в дългове, се връща при семейството си в Ню Хемпшир. „След шест месеца без пари и безуспешно търсене на работа си казах, подяволите всичко, отивам в армията.“ Това е краткия и прост отговор, който получавам. Чудя се какъв ли процент от американските войници биха дали същия отговор на въпроса.

Раян има девет пиърсинга и три татуировки преди да замине за Форт Бенинг, Джорджия, през март, където прекарва следващите четири месеца и основния етап на обучение. Обиците вече ги няма, а задълженията му към армията ще продължат още близо пет години преди да се освободи.

Казва ми, че най-трудни са били психически тежките моменти през тези четири месеца, а не толкова физическата подготовка. Преди момента, който му носи най-приятни спомени – връчването на отличие, за успешно приключено обучение, трябва да премине през 30 километров военен преход, с 30 килограма на гръб, преодолявайки различни препятствия. Раян казва, че армията ще му осигури намирането на добра работа, както и получаването на високи осигуровки. „Това [преживяното в армията] е нещо, с което мога да се гордея,“ казва той.  

Въпреки това, когато го попитах дали би направил същия избор, ако не дължеше толкова пари, отговорът му беше, че вероятно не би. И тъй като Раян е артистична личност, освен модния дизайн се занимава и с рисуване, ми беше интересно как според него военният живот ще го промени като артист. Той каза, че не се чувства по-малко вдъхновен. Дори напротив. „Нищо не може да ме спре да правя изкуство, дори и ако изгърмят и двете ми ръце.“ Различните аспекти на живота могат да се инкорпорират в нови художествени идеи и творения, мисли той.

Раян не е съгласен с настоящата война в Ирак, която САЩ води. Той е против войната като цяло. Но казва, че тъй като вече е „вътре“, ще участва в името на другарите му по войска и онези хора вкъщи, които обича. Като се замисля, това май са двата единствени възможни отговора, които да карат човек да продължава напред, в подобна ситуация.

Раян ще кандидатства в академията Уест Пойнт, но докато уточни какви са нужните изпити и интервюта, през които трябва да мине, за да го приемат, е най-вероятно първо да се наложи да замине за Ирак. Междувременно е регистриран да гласува за партията на Демократите през ноември. Днес е последният ден от кратката му ваканция. На 8-ми юли, преди полунощ, трябва да се яви и да докладва във военна база в Канзас, където ще разбере какво го очаква. 

*20 юли, 2008: по последна информация Раян е разпределен за заминаване в Ирак.

Факт е, макар и да не е обявено като официална информация към фестивала, че доста от показваните филми са с хомосексуална тематика.

Един от почетните гости на фестивала тази година беше Куентин Тарантино. Той получи наградата Filmmaker On The Edge, и също така откри прожекция на филма Pulp Fiction пред фенове. 

Имаше слухове, че и вездесъщата Мадона е в града, но аз лично не повярвах. Би било логично, обаче, защото Filth And Wisdom, филмът, който откри фестивала и така направи премиерата си и в Америка, е режисьорският дебют на самата Мадона. Днес платих 12 долара, за да го гледам, и честно казано не съжалявам. Не съм филмов критик, но мисля, че беше сниман иноваторски, героите също бяха интригуващи и оригинални. Може би единствено историята беше леко плоска. Трима приятели, които живеят под един покрив и споделят трудностите и мечтите си – най-общо казано. Действието се развива в Лондон, а един от главните герои е Eugene Hutz, също така познат като вокалиста на Gogol Bordello, джипси-пънк-рок група. Аз се забавлявах. Просто няма как да не се смея, когато и да чуя английски с руски акцент, нищо лично. Разбира се, това не беше единствената развлекателна част от филма, но все пак всеки може да реши за себе си.

Не би трябвало аз да задавам този въпрос, защото в последно време не мога да се накарам да отговарям дори и на email-и. И все пак, размяната нa писма по пощата беше едно от малкото неща като малка, което ме караше да се вълнувам всеки ден.

Истина е че, в днешно време технологиите позволяват комуникацията да бъде със светлинни години по-бърза, лесна и достъпна, но това сближава ли ни повече като хора или ни кара да бъдем още по-лаконични в отношенията помежду ни?

Аз лично ще си обещая поне това – никакви електронни картички за Коледа отсега нататък!

Оказва се, че 0.1 до 0.2% от хората, които претърпяват операция на година, се събуждат по време на манипулацията. В САЩ примерно, това са около 20, 000 до 40, 000 човека, от около 20 милиона, които се оперират на година. Тези хора не само, че се събуждат и усещат режеща болка, чуват гласовете на околните, разбират какво се случва, но са парализирани и не могат да направят нищо, тъй като упойката, която им е дадена, е подействала частично или не е била достатъчна за килограмите на човека . Пациентът се чувства ужасен и изплашен, и в повечето случаи преживяното повлиява необратимо психиката на човека и тя или той може да прекара остатъка от живота си, опитвайки се да се възстанови от случилото се. Незнам какво си представяте вие, но за мен е малко като да си погребан жив. Разбира се, степента на осезаемост и осъзнатост е различна във всеки случай, но все пак… Има доста страници посветени на въпроса в нета за повече детайли и факти.

А филмът, за който става въпрос се казва Awake, но вече не съм сигурна дали искам да го гледам. В него главният герой се събужда, докато му вадят сърцето. (!!!)

Какво мислите за цялата история и чували ли сте за подобни случаи в България? Операциите и без друго са си достатъчно стресиращи… Затова също така се чудя кое е по-добре, да си напълно информирана за анестетичното съзнаване или да не знаеш нищо и просто да разчиташ на късмета си?

Един български писател/драматург, някъде беше казал, че думите го огнетяват. И аз така се чувствам леко огнетена, седя пред екрана и се боря с думите в първия ми пост…